Галя Мутафова, психотерапевт: Дълбинните причини за тревожност и паника.

Страховете, които не си спомняме: Дълбинните причини за тревожност и паника. Интервю с Галя Мутафова – психолог и психотерапевт с 15 години опит в лечението на хранителни и тревожнии разстройства.

Галя Мутафова е създател на www.feelgood.bg, както и на курс за самопомощ „Справи се с паниката и тревожността“ https://feelgood.bg/trevozhnost-panika-kurs/

Когато говорим за тревожност и паника, често мислим за моментен стрес, претоварване или напрежение. Но понякога зад острите симптоми стои нещо много по-дълбоко – чувства, рани и страхове, които са се формирали още в ранните ни години и са останали в несъзнаваното. За тези „невидими корени“ на тревожността разговаряме с психотерапевта Галя Мутафова.

Въпрос: Г-жо Мутафова, какво имате предвид, когато казвате, че тревожността понякога има дълбинни корени?
Галя Мутафова: Имам предвид, че симптомите, които днес изпитваме – паника, безпокойство, напрежение, страх – много често не са предизвикани само от настоящата ситуация. Те могат да бъдат ехото на стари преживявания – усещания за липса на сигурност, емоционална отхвърленост, срам, вина, прекъснато доверие.

Например, човек може да изпитва силна тревога в междуличностни отношения, но реалната причина да се корени в несигурна връзка с родителите – където любовта е била непостоянна или зависима от постижения. В такива случаи тревожността е защитна реакция на едно вътрешно, много по-старо нараняване.

Такива дълбочинни несигурности не се развиват само на база връзка с родителите. Една социална тревожност, която в последствие може да се надгради и с паник атаки, често започва в детската градина и в началното училище, където по-срамежливите деца, остават отхвърлени и отритнати от групата. Това може да се загнезди в съзнанието на детето и то да изпитва панически страх от всяка ситуация свързана с промяна на обкръжението и среща с нови хора.

Училищните изисквания, свръхамбициозността, в която се възпитават децата, негативната обратна връзка като средство за стимулация се оказват и доста травмиращи личността на детето. По чувсвителните деца развиват сериозен страх от провал, от критика, от наказание. Тези дълбоки емоционални преживявания се загнездват в съзнанието на детето и правят личността неуверена.

Така в бъдещето един зрял човек, изправяки се пред ситуации, които му напомнят травмата, усещат неясно напрежение, желание за бягство, стагнация…всичко онова, което води до тревожност.

Въпрос: Колко често паник атаките са свързани с преживявания от детството?
Галя Мутафова: Много по-често, отколкото се предполага. Паник атаката често е резултат от вътрешен конфликт – например между силна нужда от близост и страх от това да бъдеш наранен. Този конфликт може да е заложен още в детството – ако детето е било емоционално пренебрегнато, наказвано за чувствата си или е живяло в обстановка на несигурност.

Тялото помни – дори когато съзнанието е забравило. И при определен житейски тригер (смяна на работа, раздяла, родителство) – тези страхове се активират, без човек да ги разбира напълно.

Въпрос: Каква роля играе т.нар. „базисна несигурност“ в развитието на тревожни състояния?

Галя Мутафова: Базисната несигурност възниква, когато още в ранното ни развитие не сме почувствали, че светът е безопасен. Това може да се случи дори без външна травма – например, ако майката е била емоционално недостъпна, прекалено тревожна, непредсказуема. Ако в семемйството има алкохолик, който внася тази емоционална люлка, скандали, насилие. Понякога се късае и за несигурни обстоятелства- глад, война, тежък фалит на семейството, починал родител или родители, починал брат или сестра като деца. Това са тежки събития, които бележат душата и на една малка възраст всяват дълбока несигурност в живота, в доброто.

Знаете ли, душата се оттърсва много бавно от подобни изживявания и се иска много помощ за да се надрасне това сътресение. А не да се превърне в един дълбинен страх от живота или промяната.
Толкова са значими тези базисни страхове.

В такива случаи, човек пораства с усещането, че светът е място, където винаги дебне опасност – дори когато обективно всичко е наред. Това го прави уязвим към паника, хипервнимание към телесни сигнали и натрапчиви мисли за бъдещи заплахи. Несигурността става „фонов шум“, който човек свиква да приема като норма.

Въпрос: Какво се случва в подсъзнанието на хората, които страдат от постоянна тревожност?

Галя Мутафова: Подсъзнанието на тревожния човек често е пълно с „неозаглавени страхове“ – страхове от провал, изоставяне, осмиване, загуба на контрол. Тези страхове не винаги са свързани с реални ситуации, но носят емоционална тежест, защото са били потискани дълго.

Например човек може да има натрапчив страх, че ще се случи нещо лошо на близките му – но в основата стои чувство на безсилие от детството, когато не е могъл да „спаси“ себе си или другите.
Може в подсъзнанието ви да стоят тежки семейни картини и когато дойде момента за свързване да изпитвате неистов страх и желание за бягство.

Колкото по дълбоко е заровено това базистно тревожно преживяване, толкова по необясними са симптомите за пациента.

Въпрос: Как психотерапията помага да се достигне до тези несъзнавани страхове?
Галя Мутафова: Терапевтичният процес създава безопасно пространство, където човек може постепенно да започне да се свързва със своите по-дълбоки преживявания – без натиск, с уважение и търпение. Първо се работи с настоящите симптоми – тревожност, паника, мисли. После се проследяват техните корени – кога за първи път е възникнало това усещане, в кои отношения, при какви преживявания.

Много често клиентите откриват, че това, което днес ги тревожи, всъщност е повтарящ се сценарий от миналото. Осъзнаването не изтрива травмата, но я прави по-поносима. А когато човек осъзнае и преживее своя страх, той спира да го управлява в сянка.

Знаете ли, дори само да си припомните точно какъв е зародиша на вашата тревожност, да си спомните преживяването- паниката, страхът, лудостта на всичко, което изпитвате спира. Защото пред вас се разгръща истинският проблем. Емоциите се отпушват, а не се превръщат в подтиснати напрежения. Това е лечебен процес. Ако и превържем раните и отлепим това, което се случва днес в живота на пациента от това което е преживял някога, до голяма степен тревогата ще намалее и то цялостно, не от паник атака до паник атака.

Въпрос: Какво казвате на хората, които се страхуват да се „гмурнат дълбоко“ в себе си?
Галя Мутафова: Разбирам ги напълно. Много хора се боят, че ще открият нещо страшно или че няма да могат да понесат истината. Но всъщност най-тежко е онова, което остава неосъзнато. Болката, която е била потискана, се проявява чрез симптоми – безсъние, тревожност, паника.

Когато човек се осмели да погледне навътре – с подкрепата на терапевта – той започва да си възвръща властта над собствения си живот. Вече не е жертва на автоматични реакции, а осъзнат автор на своите избори.

Въпрос: Може ли човек напълно да се освободи от тревожността си?
Галя Мутафова: Да се освободим напълно – не винаги. Но можем да се научим да живеем с нея без тя да управлява живота ни. Тревожността е част от човешкото преживяване – тя не е враг, а сигнал. Когато я чуем, разберем и интегрираме, тя вече не е страшна.

Пътят минава през смелостта да се срещнем със себе си. Да се свържем с вътрешното дете, което е било уплашено. Да му кажем: „Вече не си сам.“ Това е същността на дълбоката терапия.

Заключение:

Понякога зад тревожността, която ни измъчва днес, стоят стари, забравени страхове. Погледнати в очите и приети с любов, те губят силата си. Пътят към вътрешната сигурност не е кратък, но е възможен. И започва тогава, когато се осмелим да чуем шепота на онова, което не сме си позволявали да изречем.